вторник, 30 декември 2014 г.

Приказки от Еленския Балкан

текст и снимки: Елица Лукова

И тази година решихме да прекараме празниците в Еленския Балкан. Предишните две Коледи бяхме в село Костел, но този път избрахме малкия семеен хотел „Чукани”** в еленската махала Долни Чукани, а понастоящем квартал на Елена, разположен в най-високата част на града.



Хотел „Чукани”**

Шумната ни варненска компания пристигна на 24 декември и веднага окупира дървените маси на двора, за да се наслади максимално на нетипичното за сезона топло слънце и необичайно високите за края на годината температури. Денят бързо-бързо се изтърколи и ние пренесохме преповдигнатото си  настроение в ресторанта на хотела. Макар до преди това никой от нас да не беше постил, поне на вечеря спазихме традицията. Към полунощ купонът беше позатихнал, но се сетихме, че няма как да си легнем преди да честитим подобаващо на именника в компанията.

След като празнувахме до ранните часове на Коледния ден, на сутринта мнозина имаха нужда от дълга разходка. Срещнахме комшията – осемдесетгодишния бай Георги, който охотно ни разказа за възникването на Долни чукани. През 1766 година дядо Рад идва на това място от друга Еленска махала и открива малко бълбукащо изворче в корените на едно дърво. „Където има вода, има живот,” казва бай Георги и продължава да разказва как е започнало изсичането на вековната гора, която се е издигала тук. Дядо Рад освобождава терен за своята къща, изкоренявайки дънер след дънер. Когато извадил и последния, той казал: „Това село ще наречем Чукани”. Вдигайки своята къща, дядо Рад не е използвал пирони – всичко заковавал с дървените клечки, които сам е издялкал.



През 1766 година дядо Рад открива на това място малко бълбукащо изворче в корените на едно дърво и тук се заражда Долни чукани.


Бай Георги ни разказва още една вълнуваща историятози път от началото на XX век. По онова време тук живял бележит лекар, завършил образованието си в Париж, но избрал да се върне и да практикува медицина в родната Елена. Доктор Христо Момчилов бил влюбен в Яворовата муза, Мина Тодорова, но тя така и не отвърнала на чувствата му.

По време на Първата световна война той заминал на фронта като лекар. За жалост, сред войската се появили случаи на холера. Безсилен пред коварната болест, докторът запалил лазарета със седемнадесетте болни войници, за да спаси войската от епидемия. Години след края на войната при него идват неколцина търсещи възмездие роднини на изгорелите в лазарета войници. Единият се престорил на болен и когато лекарят се навел да го преслуша със стетоскопа, другият го прострелял. Смъртоносно раненият лекар бил заможен човек и преди да издъхне прави своето завещание, дарявайки състоянието си за електрифициране на град Елена, за изграждане баня и построяване на Климатично училище в Горни чукани, защото там са „белите дробове” на Еленския край.



Зад голите клони се виждат руините на Климатичното училище, построено в Горни чукани, смятани за „белите дробове” на Еленския край.












Чешмата, изградена от бащата на бай Георги.



При изграждането на училището участват бащата и дядото на нашия сладкодумен разказвач. Макар сега да са останали само руини от благородния замисъл на видния еленски лекар, бай Георги пази жив спомена за онези славни времена на разцвет. И до днес той всеки ден се изкачва по стръмната тясна камениста пътека до Горни чукани и споделя, че не се дава на младите.

По-късно той ни показва една пряка пътека, която ни отвежда в центъра на Елена. След тази вълнуваща история почти бяхме забравили, че е Коледа. Влязохме в храма Рождество Богородично да се помолим и запалим по свещичка.


Църквата „Рождество Богородично”




Недалеч от църквата „Рождество Богородично” се намират Петте Разсуканови къщи на хаджи Димитър Разсуканов и петте му сина, представляващи пет къщи, построени под общ покрив.



Разходката ни продължава към символа на града – Часовниковата кула, изградена през 1812 година...




... и първото класно училище „Даскалоливницата”




Непосредствено до „Даскалоливницата” се намира вкопаната църква „Свети Никола”, която е най-старата в Елена.




Зад невзрачната фасада на църквата откриваме изящни стенописи, обявени за паметници на културата от национално значение.










Обратният път ни отвежда до Бакаловата къща, която е паметник на културата. Там се помещава Туристическият информационен център.




Бакаловата къща често приютява изложби, които могат да бъдат разгледани безплатно.




Тук може да разберете и как еленчани вещаят времето.


Денят превали и ние потеглихме нагоре по стръмната пътека към нашия хотел в Долни чукани. Малко преди да се изкачим погледнах назад към града, за да се полюбувам на последните слънчеви лъчи на Коледния ден. 

 
Тази вечер компанията ни бе доста тиха, сякаш всеки от нас в мислите си бе останал в онова далечно и безвъзвратно отминало време на родолюбци и съзидатели... 



На прощаване Елена ни изпрати, облечена в снежнобяла премяна...




Бяло безвремие в Еленския Балкан
Есенна палитра - фоторазходка из село Костел



събота, 29 ноември 2014 г.

Алпийски приключения

текст: Елица Лукова
снимки: Елица Лукова / www.glacierexpress.cg / www.toplowridersites.com / www.wikipedia.org / www.gornergratbahn.ch

В южната част на Швейцария, сгушен в подножието на връх Матерхорн (4478 м), се намира един от най-известните швейцарски курорти – Цермат. Планинското градче с население едва 5800 души предлага на туристите незабравими преживявания целогодишно. През зимата на разположение на скиори и сноубордисти са 360 км писти, а през лятото възможностите за спорт и екскурзии са почти неограничени. Многобройните четирихилядници в района привличат хиляди алпинисти, а за планинарите едно от най-големите предизвикателства е преходът между разположения в подножието на Мон Блан (4807 м) френски град Шамони и швейцарския Цермат.



До Цермат може да стигнете с влак, такси или хеликоптер, но не и с личния си автомобил. Mоже да оставите колата си в Теш, откъдето има влак до Цермат на всеки 20 минути.




В Цермат е забранено движението на автомобили. Из града може да се разходите с електромобил или карета.



Туристите често имат възможност да се насладят на магическото звучене на алпийския рог.


Обикновено изкачването на високи планински върхове изисква сериозна предварителна подготовка, освен, ако не сте решили да покорите Малкия Матерхорн (3883 м). Всеки може да достигне върха... с лифт. Това е въжената линия, изградена на най-голяма надморска височина в Европа. Тук се намира най-голямата и най-високо разположена лятна ски зона (Matterhorn glacier paradise), която предлага отлични условия на практикуване на  зимни спортове, както от любители, така и от професионалисти.
 




Всеки може да покори Малкия Матерхорн с изградения на най-голяма надморска височина в Европа кабинков лифт. Бързото изкачване на голяма надморска височина без достатъчно време за аклиматизация често е съпроводено с леко замайване, учестено дишане и сърцебиене. За да се справите с тези симптоми, трябва да пиете много течности и винаги да имате под ръка нещо сладко за хапване.




Малкият Матерхорн. Не забравяйте слънчевите си очила. Ослепителната белота на върха ги превръща от моден аксесоар във вещ от първа необходимост.




Малкият Матерхорн




Гледката от панорамната платформа на Малкия Матерхорн при ясно време



От Цермат може да се изкачите с построената преди век зъбчата железница до Горнерграт. Високият 3135 метра връх е обграден от 28 четирихилядника и при ясно време от специално изградената платформа се разкрива пленителна гледка към Матерхорн, глетчерите и масива Монте Роза, където се намира и най-високият връх в Швейцария – Дюфур (4634 м).



Любителите на приказните алпийски пейзажи могат да се отправят на вълнуващо пътуване от Цермат до Давос или Санкт Мориц с най-бавно движещия се експрес в света. Железният път на теснолинейката се вие ту в подножието на заснежени планински исполини, ту над дълбоки стотици метра клисури. Живописният маршрут на Глетчер експрес минава по 291 моста, през 91 тунела и намиращия се на 2033 м.н.в. проход Обералп. Почти осем часа са необходими за изминаване на 290-те километра. Макар да има много по-бързи начини за преодоляване на разстоянието, делящо световно известните алпийски курорти Цермат и Санкт Мориц, това със сигурност е най-запомнящият се.



Обералп (2033 м) е най-високата точка, през която минава Глетчер експрес. Южно от прохода извира река Рейн и изминава 1320 км преди да се влее в Северно море.



 


Освен на удивителните алпийски пейзажи, по време на пътуването в удобните панорамни вагони на Глетчер експрес, може да се насладите и на вкусна храна. Неслучайно мотото на компанията е „Само най-доброто е достатъчно добро за нашите пътници”.



Наклонените чаши не са само сувенир, който се продава в Глетчер експрес. Ако пиете вино по време на пътуването, може да сте спокойни, че то няма да се разплиска при изкачване на стръмните планински склонове.




По време на пътуването с Глетчер експрес туристите се любуват на живописни алпийски пейзажи.






Глетчер експрес на фона на Брайтхорн и Малкия Матерхорн


Недалеч от Филизур влакът минава по виадукта Ландвасер, включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Построеният през 1902 г. виадукт с височина 65 м и дължина 142 м е изграден без използване на скеле.


Глетчер експрес се движи през най-големия швейцарски кантон – Граубюнден, в който се говорят три от четирите официални езика в Швейцария – немски, италиански и ретроромански.





вторник, 18 ноември 2014 г.

Ако имаш 53 минути свободни... Част втора



МУЗИКА СРЕД АРХИТЕКТУРНО ИЗЯЩЕСТВО


текст: Атанаска Русева
снимки: Alejandro  ARIBAU / www.foter.com

Acknowledgements: I would like to thank the Spanish photographer Alejandro ARIBAU for the nice pictures of Palau de la Música Catalanа


    Зареяни в историческия център на Барселона, запленени от катедрали, паметници и музеи, въобще няма да заподозрете, че пропускате един много ценен шедьовър на каталунския модернизъм. Притиснат между редици от сгради, на крачка от площад Каталуния,  отстъпил на 10-15 метра от централната улица Виа Лаетана /Via Laietana/, гордо се възвисява истински титан на красотата, призван да изпълва с изумление и екстаз  душите и очите  на изкушените от музикалното изкуство. Това е той -  Дворецът на каталунската музика /Palau de la Música Catalanа/, който първо ви сразява с външната си необичайност и великолепие,  а после неистово ви притегля в своите дълбини, за да потънете в ново безмълвно преклонение пред поредния апогей на барселонския архитектурен гений. Да, това тук също е създадено от божествения талант на Луис Доменек-и-Монтанер /1850-1923г/, за когото говорихме в първата част на нашата целенасочена разходка по обектите на ЮНЕСКО в Барселона.

   Засенчени от Антонио Гауди – безспорно един от най-големите таланти на Барселона, по-рядко за широката публика откриват своите имена неговите съвременници или съратници в строителното изкуство като Луис Доменек, Жузеп Пуч-и-Кадафалка, Енрик Феран Жузеп Луис Санье-и-Вилявекя, Елиас Рожент-и-Амат, Салвадор Валери-и-Пупурул и още цяло съзвездие нетрадиционни творци, оставили над 2 хиляди паметници на необичайния каталунски модернизъм не само в този град, а и в цяла Каталуния. Малко туристически пътеводители – да кажа направо: в почти никакъв на български език,  ще ви насочат точно към тези имена. А всеки от тях е допринесъл като най-именития си съгражданин улиците на каталунската столица да се превърнат в уникален архитектурен музей. За най-блестяща перла сред причудливите им,  поразителни сгради,  се счита именно построеният от Доменек дворец, където повече от един век звучи музика сред невиждано изящество.
   Към средата на  19-ти век Барселона отваря нова страница в интересната  си  съдба на вековен развит индустриален и търговски център, който през 14–тото столетие губи самостоятелност, дълго остава подценен, безславен и изпреварен от Мадрид  заради политическите превратности в Испания. Барселонци проглеждат за своя нов възход веднага след Световното изложение, проведено тук през 1888 г. Тогава с нова сила се възражда градивният им национализъм, който цели да възвърне бързото икономическо развитие, величието и културната идентичност на самобитната и горда Каталуния и който до ден днешен лелее своята автономност.
   В такъв момент в Барселона се обособява общността  „Orfeó Català”  /„Каталунският Орфей”/ от ценители и радетели на каталунското народно певческо изкуство. През 1891 г.  тук се създава и едноименен аматьорски смесен хор, който веднага става всенароден любимец. Заради изявите  му и за седалище на певческото общество,  през април 1905 г.,  с волни пожертвования от богати каталунци,  започва изграждането на специална зала. Купува се парче земя в квартал Ла Рибера,  където преди това се е намирал стар манастир. На вече достатъчно известния с нетрадиционния си творчески размах архитект Луис Доменек се възлага строителството на Дворец на каталунската музика. До завършването на сградата през февруари 1908 г се влагат само и единствено дарени от барселонците пари.
   Да проектираш и изпълниш сграда с предназначение да събира хиляди почитатели на музиката на символична площ – само 1350 кв. м /за сравнение, софийският НДК има площ над 18 хил. кв. м/ трябва да е коствало доста безсънни нощи на автора. Но той като че ли се е готвил именно за такъв звезден миг, защото след дипломирането си като архитект първо тръгва из Западна Европа да види каква материална култура са създали по-напредналите нации и  да усети новите тенденции в сградостроенето. Точно тогава там в наченки е  новият стил в архитектурата, наречен най-общо казано, ар нуво. Вероятно и от него младият творец попива вдъхновение за приобщаването си към последвалия каталунски модернизъм. За по-малко от 34 месеца върху сбутания сред плътно застроения квартал  миниатюрен парцел той изгражда истински шедьовър, който изумява с красотата и своеобразието си и тогавашните барселонци, и нас, потомците от цял свят след повече от един век. Новият музикален дворец барселонската управа веднага отличава с приза Сграда на годината, в която е завършена. Тогава и Луис Доменек е награден за нея и това е втората му такава награда, а година след това той получава златен медал за цялостното си творчество.
   Знаменитият модернист прилага радикални творчески решения, съчетаващи напредничави  технологии и нови материали с традиционни строителни техники, за да осъществи блестящо трудноизпълнимата задача. На тясното пространство той издига кокетен скелет на сграда от стоманена рамка и бетон. Металната конструкция е достатъчно здрава, за да издържи основите на три етажа, сред които има много отворени пространства, но липсват носещи и външни стени. Това, което липсва, се заменя с огромни външни и вътрешни прозорци от листово стъкло, които пропускат дневната светлина и помещенията придобиват различен оттенък в зависимост от естествената осветеност. Сградата няма и покрив. А за да спести място, Луис Доменек прибягва до един изпитан конструктивен похват. Той така издава и среща „на верев” две от фасадите, че те заемат малка площ и атрактивно се „забиват” между околните сгради като нос на кораб.
   Цяла армия от художници, скулптори, специалисти по ковано желязо, мозайки, фаянс и рисувано стъкло участва в по-нататъшното оформление на музикалния дворец. И тук има смесица на стилове, но всичко е подчинено на една алегория: Каталуния и нейното певческо изкуство. На „корабния нос” се разполага богато орнаментирана скулптурна група с централна фигура на обикновена девойка в цял ръст, която олицетворява националния музикален гений. Като че ли от устните на тази непретенциозна фигура непрекъснато към божествените покои се издига душата на каталунския народ под формата на популярна песен и под одобрителния поглед на друга фигура над нея – Свети Георги.  Светецът в бойно снаряжение и знаме в ръка, е покровител на Каталуния и особено почитан в Барселона.
   Над първия етаж главната фасада продължава с   изящни колони, обсипани с флорални мозаечни и фаянсови мотиви, а по-нагоре те  се комбинират с червени тухли и завършват с бюстовете на три музикални величия: Йохан Себастиян Бах, Лудвиг ван Бетовен и Джовани Палестрини. Малко по-встрани от тях е бюстът на Рихард Вагнер. Колоритни колони свързват етажните плочи и по-нагоре. На най-високата част на фасадата са скулптирани лицата на членовете на каталунското общество „Orfeó Català” .
   Трудно е да обхванеш с поглед цялата уникална сграда, защото наистина отвсякъде я затискат съседните постройки. Така, цели 100 години след построяването й,  лявата фасада остава закрита от църквата Сан Францез де Паула. Но през 1989 година тази църква е съборена, защото не представлява архитектурна ценност. Сега фасадата вече е официален вход на Двореца. Тя е защитена от стъкло, през което прозира първоначалната й красота, а на освободеното пространство пред нея се разполага модерно кафене.

  Кафенета и ресторанти работят и във фоайето. Това прави сградата не строго профилирана за концертна дейност, а й вдъхва живот за многостранни социални контакти. Тук можеш да попаднеш съвсем безплатно, защото фоайето е открито за всякакви посетители.  Но в дясната му страна започва истинската вътрешна същност на построеното именно за дом на каталунската музика и седалище на нейните радетели. Нагоре води елегантното мраморно главно стълбище, наречено Благородните, украсено с растителни елементи, с изящни осветителни тела,  със знамена и с уникални перила от стъкло и орнаментирано желязо.

    В зависимост от това на каква културна проява си тук, ще се намериш в три различни зали. Най-голяма, създадена за хоровите изпълнения, е Концертната зала /Sala de Conciertos/. Тя е най-брилянтния шедьовър на гениалния Луис Доменек за целия му 73 годишен живот! Тук сцената е изключително колоритна и оформена като най-зрелищния олтар за преклонение към музиката, който може някъде да съществува.
  От двете страни над изпълнителите има пищни скулптурни групи с бюстовете на Бетовен и Анселмо Клаве /композитор и директор на хора, роден тук,  в кв. Ла Рибера/, с Вагнеровите летящи валкирии, с растителни мотиви и крилати коне - Пегаси. Пространството е опасано от стена с 18 скулптури на древногръцки  богини с различни музикални инструменти. Инструментите не са подбрани по съвместимост за общо изпълнение, а само  за да подсилят оригиналната концепция на архитекта и да подчертаят преклонението пред вълшебството на това изкуство. Те символизират  музиката на различните страни.
  Над сцената е разположен старинен орган от периода на романтичното немско органостроене, който пък символизира мъжките гласове.
    Най-удивителен, нетрадиционен и зашеметяващ е покривът на тази страхотна зала. Както казах, при строителството той е оставен отворен, а след това е закрит с художествено оформени емайлирани панели. В средата е  увенчан със странен стъклен „похлупак”, вдлъбнат навътре, в отлика на всички подобни куполи, които обикновено са издадени навън и нагоре. Надвисналите над сцената стъклени мозайки образуват огромна оранжева „капка”, заобиколена от златни вълнообразни лъчи. Това е слънцето, пръскащо божествена светлина над тези, които с изкуството си възвишават душите на дошлите да се потопят в музикалната магия. 
  „Слънцето” е заобиколено от яркосини пръски и всъщност това представлява неговата естествена среда – небето. Сред пръските, върху стъклото, са изрисувани два реда глави на пеещи девойки -  стилизирани образи на ангелогласните хористки в „Orfeó Català” .
    Встрани залата е затворена от огромни стъклени витражи като ефирни завеси. Цялото това сияние и прозрачност води до смайващ резултат: дневните концерти тук се провеждат на естествено външно осветление и това е единствената по рода си такава зала. Никъде в Европа не е създадено нещо подобно!

   2200-те места за зрителите в този храм на изкуството отвсякъде имат чудесен изглед към сцената.
   Две други по-малки зали в Двореца -   Sala Lluís Millet и  Sala de Música de Cambra, са предназначени за симфонична и камерна музика. Но отдавна репертоарът тук събира не само любителите им и почитателите на вече осемте хорови формации /дамска, мъжка, смесена, детска и т.н./, а и ценителите на най-разнообразни стилове – от класическа испанска китара до джаз, поп музика, опера, фламенко. На тази грандиозна сцена се изявяват най-известните испански и световни певци и инструменталисти. Всяка година по около половин милион слушатели и зрители изпитват насладата от близо 500 концерта. А често уникалната, прелестна сграда е домакин и на конгресни прояви, фестивали, изложби на визуално изкуство, конференции.
   Безспорно е доказано, че Дворецът на каталунската музика е най-яркия представител, бисера, върха на модернизма в целия свят. Именно затова през 1997 година и той е включен в Списъка на световното културно наследство към ЮНЕСКО.
   Ето колко полезно е човек да намира понякога по някоя свободна минута и всеки път да тръгва към някое изворче на нови знания. Така ще се потапя все повече и повече в света около себе си и ще открива  колко разнообразен, интересен, примамлив и чудесен е той.