неделя, 27 септември 2015 г.

Ужупис - Вилнюският Монмартр


                   
текст: Елица Лукова
снимки: www.daumantas.eu / www.norwegian.com 

Ужупис, което в превод от литовски означава „от другата страна на реката“, е един от най-старите квартали на Вилнюс, който привлича с необикновената си атмосфера не само туристите, но и местните жители. Той има славата на Вилнюския Монмартр – от около 7000 жители на малкия район, близо 1000 са хора на изкуството.
 


На 1 април 1997 г. къде на шега, къде на истина, в едно квартално кафене група артисти решават, че не може да се продължава повече така и обявяват независимата република Ужупис. Избират свой президент, министерски съвет, конституция, собствена валута, знаме и химн, имат и армия, състояща се от 12 души. В ужуписката конституция са залегнали изконните права на всеки гражданин на независимата република – да бъде единствен и неповторим, да бъде щастлив или нещастен, да мързелува, да обича и да допуска грешки. Всеки може да дойде тук и да влезе в управлението на Ужупис – да стане министър на вятъра или пък на листата на чинарите.







 

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Късче семейна история

снимка: www.foter.com



Моят дядо е роден в село Беглеж, Плевенско, в семейство на врагове на народа, не пожелали доброволно да дадат на народната власт нивите, събирани от предците, на които "чорбаджиите" превивали гръб от сутрин до здрач. Инак, бил от буден род, от който е и световно известната оперна прима Гена Димитрова, имало и съратник на Левски, от върли комунисти, като ген. Гетман, до хора с крайно леви убеждения, че и 7 лекари. Свят като цвят, казал народът...

Та, моят дядо, Цветан Цветанов, изключен от Софийския университет като студент по философия в III курс, бит повече от месец от ДС и разминал се на косъм с Белене, бяга от същата тази народна власт и се заселва със семейството си в Добруджа. Години наред обикаля добруджанските села като нередовен учител, докато накрая се установява в село Оброчище, където и днес още помнят даскала Цветанов, но за мен завинаги ще си остане дядото, който от ранни зори тракаше на пишещата машина - я някой разказ, я статия за сп. "Пчеларство". 

Това е една от неговите творби, писана вероятно преди повече от 4 десетилетия. Чета я със свито сърце. Какво нещо е животът? Ето, неговата дъщеря (моята майка) е станала лекар. И днес пак е така - докторът не смее да си каже, че е доктор, защото от хорски зорове нито той, нито семейството му могат да си почиват след тежък ден в "спокойния" оазис на дома. Кучетата си лаят, керванът си върви, а светът не се е променил и на йота!


СЪРЦЕ ОТ КАМЪК
Казват, че каменната епоха била отдавна минала и за нея черпят оскъдни сведения от скални и пещерни чертички и рисунки, от кремъчни отломки и каменни топузи. В историята се говори за човешката безпомощност през тия времена.

Съвсем наскоро попаднах на един такъв "топуз" и то, представете си, вместо човешко сърце! Несетно тая находка ме върна в ония далечни времена и аз почувствах своето безсилие. Тая вечер пък разгледахме въпроса за повишаване организацията на труда, за неговото качество и ефективност и волю или неволю бях принуден да прекарвам паралели между теория и практика.

Народната власт въведе безплатно лечение за всички категории и възрасти български граждани, от пеленачето до грохналия старец. Премахна частната практика, която превръщаше лекаря в еснаф, а пациента в дойна крава. Уреди дежурства, спешни кабинети, бърза помощ и заплаща щедро на медицинските работници за тия дейности, както на село, така и в града. Така ли стоят работите на село и по-специално в нашето село?

Да речем, живеете в Оброчище. Има лекар, зъболекар, сестри, линейки, телефон. Случи се да се разболеете. Все ще се намери начин да се доберете до болницата и да ви се окаже нужната медицинска помощ или ще ви изпратят в Балчик или Толбухин. Но, ако това ви сполети през нощта - от 7 вечерта до 7 часа сутринта (това е половината от денонощието) и не разполагате с частна кола или е през зимата? Тогава яка ви душа, ако искате живейте, ако не ви изнася - мрете.

Телефонът не работи, доктора не можете откри, защото в миньорския блок единственият апартамент без името на обитателя му е на доктора (някога докторите си слагаха голяма фирма Д О К Т О Р, а сега нашият си крие името), единствен е без звънец! Това хората научават след дълги лутания, когато им стане нужда. Необходимо е да набереш кураж и да започнеш отначало с чукане, после с бой с юмруци и чак когато вратата застрашително запращи, отвътре се обажда глас: "Кой е?" Казваш си фамилията, ранга и зора. Тайнственият глас се обажда пак зад вратата: "Идвам" и след това настъпва гробна тишина. Разхождаш се, кашлиш, пушиш, излизаш на двора, после на улицата, оглеждаш светят ли прозорците - напразно. Блокът стои невъзмутим като скала и ти чувстваш как се смаляваш и превръщаш в нищожество. Кандисваш да умреш, но да не повториш набега си. Ходиш като луд по улиците, а отвътре те гризе ли гризе. Накрая се прибираш унизен и смазан от мисли за "гордостта на човека", за "брата", "грижата" и кой знае защо ти идва на ум за вълк. Действието се повтаря от друг и най-после съмва за радост на всички, че болният ще види пак белия свят!

На другия ден ти срещаш доктора усмихнат и се чудиш възможен ли е тоя кошмар от човека, който с внимание и нежност храни пуйчетата си из шепа? Заничаш в себе си и търсиш грешки. Разказваш случилото се на познати, а се оказва, че те са преживели същото и ти става по-леко, че не си сам.

Цвелето